Глава 1: Тайните на Царската библиотека
Слънцето над Ал-Захра печеше безмилостно, превръщайки златните куполи на султанския палат в ослепителни огледала, отразяващи безкрайната синева на небето. Долу, в лабиринта от улички на столицата, животът кипеше – глъчката на пазара, ароматът на екзотични подправки и прясно изпечен хляб, виковете на търговците и смехът на децата се смесваха в пъстра симфония. Но зад дебелите, хладни стени на палата, в една от най-пищните зали, принцеса Азима се чувстваше по-скоро затворник, отколкото господарка.
Днес урокът беше по дворцов етикет. Възрастната, намусена дуеня обясняваше за стотен път тънкостите на перфектния реверанс и изкуството да водиш празни разговори с гостуващи велможи. Азима седеше на копринената възглавница, облечена в рокля от най-фин тюркоаз, чийто цвят съперничеше на очите ѝ. Пръстите ѝ, които копнееха да прелистват прашни страници, неспокойно мачкаха края на ръкава.
„…и запомнете, Ваше Височество, погледът трябва да е смирен, но не и плах. Усмивката – вежлива, но не прекалено широка…“ – монотонният глас на дуенята се лееше като топъл мед, заплашвайки да приспи принцесата.
Умът на Азима обаче беше далеч. Беше в земите на древните пясъчни крале, сред руините на забравен град, за който бе чела снощи. Беше с пътешествениците, прекосявали пустинята в търсене на изгубени оазиси и скрити съкровища. Беше навсякъде другаде, но не и тук, в тази златна клетка.
Тя не беше като другите принцеси. Не се вълнуваше от нови роби, блестящи бижута или дворцови клюки. Сърцето ѝ жадуваше за друго – за знание, за тайни, скрити в дебели томове, за приключения, които съществуваха само в легендите. Нейното истинско убежище беше огромната Царска библиотека – място, което повечето придворни смятаха за скучно и прашно, но за Азима беше най-вълшебното кътче в целия султанат.
Веднага щом дуенята най-после я освободи, измъчвайки се с демонстрация на особено сложен поклон, Азима почти изтича от залата. С лекотата на газела тя се шмугна по прохладните коридори, избягвайки срещи със слуги или стражи, които биха могли да я върнат към досадните ѝ задължения. Скоро стигна до тежката, резбована врата на библиотеката.
Вътре въздухът беше различен – по-стар, по-тих, наситен с миризмата на пергамент, кожа и прах. Слънчевите лъчи, процеждащи се през високите, извити прозорци, осветяваха танцуващи прашинки и се отразяваха в златните орнаменти по гръбчетата на хилядите свитъци и книги, подредени по безкрайни рафтове, които се издигаха чак до изрисувания таван.
Тук Азима беше в свои води. Тя се движеше уверено между редиците, пръстите ѝ галеха подвързиите, очите ѝ четяха заглавия на древни езици. Днес обаче я теглеше към една по-рядко посещавана, почти забравена секция в най-отдалечения край на библиотеката – тази, посветена на старата магия и „недоказаните“ легенди. Говореше се, че някои от книгите тук са опасни, дори прокълнати. Точно това привличаше Азима.
Тя търсеше нещо конкретно – всяко споменаване на артефакти, свързани с времето. Една стара легенда, прошепната ѝ от покойната ѝ баба, разказваше за пръстен с изумруд, който можел да покаже на притежателя си нишките на миналото и бъдещето. Повечето учени отхвърляха историята като чиста измислица, но в сърцето на Азима трептеше надежда, че може би е истина.
Потънала в търсене, тя прокара ръка по един ред прашни, почти разпадащи се томове. Пръстите ѝ се спряха върху книга с необичайно грапава подвързия, без заглавие. Когато я издърпа леко, камъкът зад нея на стената помръдна едва забележимо. Сърцето на Азима подскочи. Тя огледа внимателно стената. Изглеждаше също като останалите – плътно наредени каменни блокове. Но този камък… беше леко хлътнал.
