Пролог: Шепотът на древните пясъци
Всяка песъчинка в Ал-Кадим има история. Милиарди истории, преплетени в безкрайната златна шир, шепнещи на вятъра тайни от епохи, забравени дори от самите дюни. Но сред тези безбройни шепоти, имаше един, който се носеше по-упорито, по-студено – легенда за времето, което не просто тече, а живее.
Дълбоко под сърцето на най-старите, най-мълчаливи пясъци, там, където звездите изглеждаха по-близки и луната хвърляше сребристи призраци върху древни руини, лежеше Пясъчният часовник на епохите. Не беше просто уред за измерване на времето. Беше самият негов пулс, кристализиран в мистично стъкло и злато, създаден от първите магьосници, които дръзнаха да надникнат отвъд завесата на битието. Всяка песъчинка в него не беше просто пясък, а миг, спомен, събитие, живот. Докато течеше плавно, светът живееше в хармония. Миналото беше история, настоящето – живот, а бъдещето – обещание.
Но древните пророчества предупреждаваха: “Когато часовникът бъде пробуден от своя сън, когато ръка дръзне да обърне потока му, тогава времето ще се разкъса. Спомените ще избледнеят като миражи, истината ще се превърне в лъжа, а самите измерения ще се сблъскат. Султанатите ще се превърнат в прах, а дюните ще танцуват в ритъма на забравата.”
Мъдреците отдавна бяха скрили часовника, запечатан с магии, които да го пазят от алчни ръце и безумни умове. Те знаеха, че властта над времето е власт над съдбата, а човек, който дръзне да я притежава, е обречен да унищожи не само себе си, но и всичко около него.
Векове наред, часовникът спеше. Пясъците течаха, животът продължаваше. Зафира процъфтяваше, нейните куполи се издигаха към небето, а базарите ѝ гъмжаха от живот. Никой не си спомняше за древната заплаха.
Докато един ден, дълбоко в мрака на един амбициозен ум, се роди желание. Желание да се пренапише миналото. Желание да се контролира бъдещето. Желание да се владее съдбата.
И тогава, под безразличните звезди на Ал-Кадим, нещо се пропука. Ехо от древната магия се разнесе по вятъра. Една песъчинка се отрони, после още една. И още.
Пясъчният часовник на епохите започна да се движи. И светът, както го познаваха, бе обречен да се разпадне.
Част Първа: Разпадането на Времето
Глава 1: Библиотекарката на Зафира
В Зафира, перлата на Изтока, дори най-обикновеният ден можеше да се усети като приказка. Слънцето огряваше белите мраморни улици, превръщайки ги в блестящи реки, докато куполите на джамиите и дворците отразяваха небесната синева. Аромати на подправки, розова вода и прясно изпечен хляб се носеха от оживените базари, преплитайки се с веселата глъчка на търговци и минувачи. Но за Лейла, най-голямата магия на Зафира не беше в златото и коприната, нито в екзотичните стоки. Тя се криеше в тишината и необятната мъдрост на Кралската библиотека.
Лейла не беше дъщеря на султан или богата търговка. Тя беше просто Лейла, млада жена, чийто живот се въртеше около набръчканите страници на древни свитъци и тежките, богато илюстрирани томове. Косата ѝ, тъмна като мастило, често беше прибрана на небрежен кок, а очите ѝ, цвят на кехлибар, винаги търсеха следващата история. Работеше като помощник-библиотекарка, задача, която мнозина щяха да сметнат за скучна, но за нея беше привилегия. Тук, сред хилядите гласове на миналото, тя се чувстваше истински жива.
Денят започна както обикновено. С първите лъчи на слънцето, които се прокрадваха през високите прозорци на библиотеката, Лейла вече беше на крак. Пренареждаше свитъци, почистваше прахта от рафтовете и внимателно поправяше повредени страници. Всяко докосване до хартията беше като допир до жива душа. Тя познаваше всяка пукнатина в пергамента, всяко петънце мастило, всяка история.
