Предговор: Шепот от Миналото
Източникът на всички легенди е пясъкът. Той пази спомените на вековете, поглъща кръвта на герои и злодеи, съхранява шепотите на джинове и пророчествата на мъдреци. В неговите безкрайни дюни се крият градове, превърнати в прах, и цивилизации, забравени от времето. Пясъкът е едновременно пазител и разрушител, свидетел на възход и падение.
Имало едно време, в сърцето на Калфата на Ал-Карим, сред златистите куполи и оживените базари, съществувал един Орден. Орденът на Сенчестите Остриета. Неговият кодекс бил изписан не върху пергамент, а в сенките, а неговите членове – не герои, а призраци. Тяхната цел била да пазят баланса, да премахват заплахите преди те да погълнат света, да бъдат острието, което реже гнилото, преди да зарази цялото дърво.
Но дори и най-острите остриета могат да се притъпят. Дори и най-невидимите сенки могат да бъдат разпръснати от изгряващото слънце на истината. Имало едно време, един асасин, чието име било изречено с почит, а после – с презрение. Един, който се осмелил да погледне отвъд кодекса, да постави под въпрос мрака, в който е бил обучен да живее. Един, който се превърнал от пазител в изгнаник, от острие на Ордена – в острие, насочено срещу него.
Всичко започва с шепот. Шепот на вятъра през дюните. Шепот на древни джинове, пробудени от дълбок сън. Шепот на кръв, пролята по калдъръма на Ал-Митхра. И шепотът на едно име, което пясъкът отказва да забрави.
Касим.
Неговото пътуване ще разкрие тайни, по-стари от самите дюни, ще събуди сили, по-могъщи от всички калифи, и ще изправи един човек срещу съдба, която може да превърне целия свят в пясък.
Част I: Сенките на Изгнанието
Глава 1: Кръв по Калдъръма
Нощта в Ал-Митхра винаги носеше хиляди гласове – далечният тътен на барабани от квартала на танцьорките, звънът на сребро от тайни хазартни бърлоги, приглушените викове на търговци, които прибираха стоката си от пазара. За Касим обаче, тези звуци бяха просто фон. Неговата нощ беше тиха. Тя шепнеше само с вятъра, който свиреше през тесните улички, и с биенето на собственото му сърце.
Тази нощ Касим не беше ловец. Беше сянка, просто още една фигура, разтворена в мрака на изгнанието. Откакто Орденът на Сенчестите Остриета го бе отлъчил, Ал-Митхра бе станала негов затвор, а сенките – негово убежище. Преживяваше с дребни, мръсни задачи – да прибере дълг, да пречупи воля, да изчезне като дим, когато работата е свършена. Не беше горд, но беше жив. И това за момента беше достатъчно.
Стоеше на покрива на стара, порутена къща, взирайки се към лунния диск, който хвърляше сребърна пътека по покривите на града. Под него, в лабиринта от улици, се намираше домът на Хаким. Хаким – стар търговец на подправки, който някога му беше давал информация, сега беше просто поредният от списъка му с жертви. Единствената разлика беше, че този път Касим не беше палачът.
Миризмата на кръв се носеше във въздуха, примесена с тежкия аромат на тамян и нещастие. Не беше прясна, но не беше и стара. Няколко часа, може би. Достатъчно, за да се вкочани ужасът.
Касим се спусна безшумно по стената, като змия, плъзгаща се надолу по камъка. Обиколи къщата, познавайки всеки процеп, всяка пукнатина. Входната врата беше разбита, дървото изпочупено, сякаш от яростен удар. Сърцето му се сви. Това не беше работа на обикновен крадец.
Вътре, мракът беше гъст, но лунната светлина, проникваща през прозорците, разкриваше достатъчно. Разхвърляни стоки, разбити саксии, преобърнати маси. И в центъра на всичко – Хаким.
Старецът лежеше по гръб, очите му широко отворени, вперени в тавана, сякаш търсеше отговор от звездите. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, а кръвта вече беше засъхнала в тъмна локва около главата му. Но не това накара Касим да замръзне.
