Пролог: Шепотът на Вятъра
Вятърът беше първият разказвач в Захара. Той не просто духаше, а шепнеше. Носеше истории от прашни векове, отминаваше покрай забравени градове и галеше скали, които помнеха първите стъпки на богове и джинове. За тези, които умееха да слушат, вятърът беше жива хроника, а неговите шепоти – предупреждения.
Той разказваше за времето преди хората да построят своите крепости от алабастър и да опънат шатри от коприна. В онези дни Захара беше див, необуздан елементал, а нейните деца – джиновете – танцуваха между огън и пясък, между вода и въздух. Те бяха първите владетели, първите магове, и тяхната сила бе вплетена в самата тъкан на света.
Но вятърът разказваше и за страха. Защото когато хората се появиха, те донесоха със себе си не само амбиция и градеж, но и ужас от непознатото. Те видяха магията на джиновете не като дар, а като проклятие, като заплаха. И започнаха да я прогонват, да я затварят, да я забравят.
Единствено пясъците помнеха. Те бяха мълчаливи свидетели на всеки пакт, всяко предателство, всяка капка магия, пролята под изгарящото слънце. Те пазеха знанията за онези, които можеха да ги чуят – за онези, чиито сърца биеха в ритъма на дюните.
Вятърът разказваше и за пророчеството. За детето, родено под червената луна, чиято кръв щяла да бъде смесена с пясъка. Дете, което щяло да носи дар и проклятие, съдба, която можела да спаси или да унищожи. Дете, което щяло да бъде мост между два свята – света на хората и света на забравената магия.
Говореше се, че когато дюните започнат да плачат, когато пясъкът се обърне срещу своите създатели, тогава Дъщерята на Дюните ще се пробуди. И нейният избор щял да определи съдбата на Захара.
Вятърът шепнеше тези истории векове наред, преминавайки над Ал-Наср, над двореца от алабастър, където една принцеса спеше, без да подозира, че неговите шепоти са за нея. И че дюните вече започваха да плачат.
Част Първа: Златната Клетка и Пясъчната Треска
Глава 1: Сърцето на Ал-Наср
Първите лъчи на изгряващото слънце се плъзгаха по златистите куполи на Ал-Наср, обагряйки града в мек кехлибарен блясък. Въздухът все още носеше хладината на пустинната нощ, но вече се изпълваше с обещанието за нов ден – с аромата на печен хляб, сладък тамян и жасмин, с далечния звън на месингови звънчета и първите викове на търговци, разтоварващи стоката си на пазара. Ал-Наср, Сърцето на Алабастър, беше град на живот, богатство и несравнима красота, оазис, изтръгнат от безкрайната прегръдка на Захара.
В покоите си, разположени на най-високия етаж на Цитаделата, принцеса Амина бинт Рашид не спеше. Тя стоеше до отворения прозорец, облечена в тънка копринена роба, и наблюдаваше как градът се събужда. Косите ѝ, черни като нощта и дълги до кръста, се спускаха свободно, а очите ѝ, цвят на стопен кехлибар, отразяваха хилядите светлини на града. Но погледът ѝ не беше просто съзерцателен; в него имаше копнеж, скрита тревога и онази жажда за свобода, която така често я измъчваше.
Амина беше известна с красотата си – нежна, но с решителни черти, изящна като газела, но с огън в душата. Тя беше дъщеря на Султан Рашид, владетел на Алабастър, и бъдещето ѝ беше ясно очертано: брак с подходящ принц, раждане на наследници и живот, изпълнен с лукс и дворцови задължения. Това беше съдба, за която мнозина копнееха, но за Амина тя се усещаше като златна клетка.
„Принцесо, време е за сутрешната молитва.“
Гласът принадлежеше на Фатима, нейната възрастна и предана прислужница, която влезе безшумно в стаята. Фатима беше като втора майка на Амина, жена, която знаеше много от тайните на принцесата, но не и най-дълбоката.
„Идвам, Фатима.“ Амина се отдръпна от прозореца, позволявайки на прислужницата да ѝ помогне с по-официалната роба. Докато Фатима оправяше нагъвките на скъпия плат, Амина докосна с върховете на пръстите си малка пясъчна статуетка на газела, стояща на нощното ѝ шкафче. Беше я направила сама – фини, почти невидими песъчинки, които се бяха слепили под допира ѝ, оформяйки изящната фигура. Никой не знаеше за тази нейна способност; никой не трябваше да знае. В Алабастър магията беше забранена.
